Това лято, точно по време на размириците в Турция с Либерте направихме едно двуседмично плаване до северно Егейско Море и обратно до България. Тъй като нямахме желание да спираме в Турция, нито на отиване, нито на връщане, се наложи да направим два по-продължителни прехода до Босфора, Мраморно Море, Дарданелите и обратно. В едната посока беше лесно, защото вятърът ни беше в гърба и се движехме доста бързо по правилния курс. Бяха ни необходими 2 денонощия и половина, за да стигнем от Царево до Лимнос, където ни беше първата спирка. Като изключим един доста неприятен инцидент, породен от една аматьорска грешка, преходът беше много лежерен и приятен. На входа на Дарданелите, около Гелиболу, гикът отнесе една глава, която се беше изпречила на пътя му, като за щастие й нанесе доста по-малки щети, отколкото беше във възможностите му. Имаше доста кръв, бинтове, марли и други материали, които закрепиха положението за през нощта, когато се случи въпросният инцидент. Както и да е, на другия ден пристигнахме на Лимнос, където аз винаги ходя с голямо удоволствие и където някой ден бих останал поне за една седмица, без да мисля за времето, като чисто астрономическо понятие и, за това как то си тече с една точно определена скорост, въпреки Теорията на Относителността на Айнщайн.
За съжаление, това, от което най-много ме е било страх по време на плаванията ми по гръцките острови се случи точно докато бяхме на Лимнос. Инцидентът, за който възнамерявам да разкажа, но протакам нарочно, за да повиша напрежението у евентуалния читател е изключително неприятен и по моему си струва да бъде взет предвид от всеки, който възнамерява да плава с лодка по подобни дестинации. На Лимнос прекарахме ден и половина, като в деня на отплаването си, по случайност забелязахме, че екипажът ни се е увеличил с поне един член. Беше ясно, че на борда си имаме гризач, но не знаехме, дали е един или са няколко. Добре, че разбрахме за неканения гост преди да отплаваме, та имахме възможност да отскочим до магазина и да си купим капани, които заложихме още там - на място, въпреки че се съмнявахме негодникът да ги посети докато лодката е в движение и се клати във всички посоки на света.
Следващата ни цел беше един ненаселен остров от северните Споради, който се казва Кира Панагия. На въпросния остров има два много хубави залива, като този откъм северния му край е много интересен с това, че през един много тесен и напълно естествен вход се влиза в една перфектно защитена просторна лагуна, обградена от всички страни с относително висок бряг, по който на воля се разхождат козички. Там пристигнахме по нощите и в абсолютна тъмнина успяхме да се промушим през тесния вход на залива. Вътре имаше закотвени и други лодки, но нямахме абсолютно никакъв проблем да намерим местенце и за Либерте. Както и очаквахме, нашият "гостенин" не беше посещавал капаните по време на прехода, така че трябваше да си съжителстваме с него поне още една нощ, с тайната надежда, че на сутринта ще го открием заловен. През нощта не ми беше лесно, защото сънувах, че въпросният гостенин ми се разхожда в легълцето докато си спя. За мое огромно щастие на сутринта плъхът наистина беше успешно заловен в капана, откъдето надничаше уплашено. Още ме е яд, че тогава не се сетих да го снимам. Толкова бях радостен, че сме го заловили, че исках да се отърва от него по най-бързия начин. Решихме да се смилим над него и да му дадем шанс за живот, така че не го удавихме, а го пуснахме да плува към брега. Не знам, дали е успял да се спаси, но докъдето го виждахме се справяше доста умело с плуването.
На Кира Панагиа стояхме до към обяд, като се занимавахме предимно с плуване около лодката и неуспешни опити за риболов. Оттам потеглихме за Скопелос, като минахме бавно покрай източния бряг на Алонисос, на който обаче не спряхме, защото решихме, че няма да имаме достатъчно време. На Скопелос застанахме до една прекрасна лодка, за която аз още в началото имах подозрения, че е произведена в Royal Huisman, където е построена и Либерте. В последствие се поразрових в интернет и открих, че лодката наистина е посестрима на моята. Името й е Yonder, дълга е 64 фута и е произведена през 1988-а в Royal Huisman по дизайн на Jac. de Ridder.
След като прекарахме едно цяло денонощие на Скопелос, заминахме за Самотраки, който остров си бяхме оставили за десерт, знаейки че той ще бъде мястото, на което ще ни се иска да прекараме най-много време. Вятърът ни беше такъв, че минахме на един хвърлей от Атон, който обаче едва се различаваше в омарата, която се стелеше от хоризонт до хоризонт.
Самотраки! Никога не бях ходил там, но от разкази на приятели знаех, че след като го видя, той ще стане моят любим гръцки остров. Така и стана. Знаехме, че няма голям смисъл да ходим на главното пристанище на острова - в Камариотица, където спира и фериботът. Нашата цел беше едно мъничко пристанище от северния край на острова, в което ни бяха предупредили, че най-вероятно ще заседнем, както и стана. Входът е много тесен и, не стига това, ами в левия край има пясъчни наноси. Либерте гази около 1.9 метра и при първия опит да се промъкнем през тесния вход на пристанището, килът опря в пясъка. Лесно се върнахме на заден ход и направихме втори заход, плътно в дясно, възможно най-близо до камъните. Този път минахме през входа, а вътре дълбочината вече беше от порядъка на 4 метра. Местността, където се намира пристанището се казва Терма. Вече писах доста, затова няма да изпадам в подробности за Самотраки. Ще кажа само, че островът е планински и е покрит с прекрасна широколистна растителност. На много места от баирите извират реки, които текат надолу, образувайки страхотни вирчета и водопади. Ние обикаляхме доста в рамките на двата дена прекарани там. Така или иначе, на мен лично това не ми беше достатъчно и планирам следващия път да ида там поне за 10 дена. Ето малко снимки, които може би ще са по-интересни от моите свободни съчинения:
Когато си тръгнахме от Самотраки, бяхме с нагласата, че плаването е приключило, което не беше полезно за морала и кондицията на екипажа, имайки предвид, че ни чакаха още около 3 денонощия плаване без почивка, докато стигнем до Царево. Лодката се държеше прекрасно. До Дарданелите стигнахме бързо. Малко след като влязохме в пролива, към силното насрещно течение се присъедини и доста свеж насрещен вятър - от порядъка на 20 възела, който много услужливо забавяше допълнително нашето придвижване. В Мраморно Море вятърът разбира се продължи да бъде насрешен, като в последствие се засили до към 25-27 възела. Цялото Мраморно море го минахме на насрещна лавировка и крен, който ни действаше доста изморително, да не говорим, че постоянно трябваше да се оглеждаме за кораби или бряг, защото кръстосвахме на зиг-заг през цялото и без това тясно и пренаселено с кораби море.
Все пак, скоростта ни рядко падаше под 6.5 възела и успяхме да прекосим Мраморно море относително бързо. Когато влязохме в Босфора, часът беше към 18:30. Там вечеряхме и наблюдавахме вечерния живот в Истанбул. Разни чорбаджбии се возеха с ханъмите си на огромни моторни яхти и си пиеха питиетата на фона на градските светлини и под съпровода на джамиите, от които се чуваше типичният и достатъчно неприятен вой, призоваващ "правоверните" към вечерна молитва. С две думи - животът в Истанбул си течеше по обичайния начин, без видими признаци за вътрешните конфликти, които тормозеха цяла Турция.
Това беше ситуацията на пръв поглед. Ние успяхме да получим доказателство, че напрежение в Турция все пак има. Малко преди да излезем от Босфора ни провериха два пъти, в рамките на 10-тина минути. Първите май бяха полицаи с малак лодка тип "rib", които ни дойдоха на борд и искаха да ни проверят документите, но явно не знаеха точно какво очакват да видят и прочетат в тях. След тази пародия на проверка ни пуснаха да си ходим по пътя, но няма и 10 минути по късно, към нас се запъти голям моротен катер от турската брегова охрана, който ни освети с един голям прожектор, потърси ни по УКВ-то и ни разпита колко хора сме и накъде сме се запътили. След като му отговорихме, ни накараха всички да се строим на палубата като аптекарски шишета, за да могат да ни осветят един по един с прожектора и да ни разгледат. След като и тази странна проверка приключи, от катера ни пожелаха приятна вахта и ни пуснаха да си ходим.
В Черно Море вятърът беше малко по-слаб отколкото в Мраморно, но за сметка на това вълната беше много по-неприятна. Когато станах за вахтата си в 04:00 сутринта, едвам излязох на палубата от натрупаната умора и от неприятното клатене. До към 06:00 най-успешно си проспах половината вахта, лежейки в кокпита. По изгрев слънце обаче се мобилизирах и успях дори да сваря кафе, което в комбинация с парченце черен шоколад направо ме върна към живота и така - доста по-оптимистично посрещнах новия и последен ден от нашето плаване. В Царево пристигнахме следобед, взехме контрола и веднага заминахме за Созопол.
Толкова от мен, даже доста се попрестарах. Ето за финал една снимка на изгрева над Чанаккале в Дарданелите:
