Това червеничкото не е друго, а оловен тетраоксид (Pb3O4), известен още като оловен миниум. В училище химията не ми беше сред любимите предмети, но сега ми се наложи да се пообразовам малко и разбрах, че един от начините за получаване на оловен тетраоксид е чрез оксидация на олово, но не при стайна температура, а при температура далеч надвишаваща точката на топене на въпросния метал или - чрез оксидация на оловен карбонат (PbCO3), на стайна температура. И в двата слуая, следите водят назад в далечната 1977-а, когато килът е бил отлят. Моята теория е, че тогава леярите са прегрели стопилката или просто тя не е била много чиста и е съдържала в себе си въпросния оловен карбонат, който е изплувал отгоре и е останал там, след което, с годинките, този оловен карбонат се е окислил и се е превърнал в оловен миниум. Като казвам отгоре, изхождам от предположението си, че килът е лят с лявата си част отгоре, а дясната съответно - отдолу. Така или иначе, сега цялата лява страна е в огромни язви, а дясната е като нова. Тези язви на места са дълбоки по 20-30мм
Това кръгличкото, от последните две снимки е един от килболтовете, който вместо в оловото, стои в миниума или по-скоро - в нищото. Добре, че килът е бил залепен много усърдно с някакво епоксидно лепило към корпуса, така че не пожела да падне (нищо, че тежи 2.6 тона), дори след като отвихме килболтовете със специално изработения за целта ключ:
След двудневно рязане с трион в снадката между кила и корпуса, а и не без помощта на дървени клинове, набити в получения процеп и после наквасени обилно с вода, килът най-после се предаде:
Ето го моментът на върховно облекчение, след обезкуражителното рязане и блъскане:
На следващата снимка добре се вижда въпросното епоксидно лепило, което така и не се отлепи, а просто се разкъса в зоните, където не го бяхме срязали. Виждат се също така и полиамидните дистанционни шайби, които осигуряват нужната дебелина на слоя на епоксида, а и разделят галванично кила от корпуса. В отворите на корпуса също има полиамидни втулки, в които влизат килболтовете:
Доста пот и нерви изразходвахме, докато видим кила в устойчиво, легнало положение. Напомням, че тежи 2600кг. или поне толкова би трябвало да тежи, ако част от него не се беше превърнала в червн прах:
Без кил, на дъното на корпуса се откриха 6 прекрасни отвора, които ми позволиха да измия трюма на лодката направо с маркуча:
Накрая свалихме и цинковите протектори на корпуса, за да си направим матрица за леене на нови:
Ще завърша с няколко снимки на Либерте, с демонтирани всички възможни подводни атрибути:
